Марио Гиргинов и Владимир Колев. Да смаляваш светове
Героите на настоящия текст са двама железопътни моделисти. Те смаляват светове и ги оживяват. Наричат заниманието си хоби, но то е много повече от това. Моделистите са историци, художници, инженери и най-вече деца. Заради искреността и отдадеността на любимата си игра.
„Искам да започна с най-важното: без значение мъже или жени, хората до смъртта си остават деца. А любимите играчки на членовете на нашия клуб са влакчетата. Това е хоби или по-точно любов, стара колкото самите железници. Железопътната машина с детайлите, които има по нея, предизвиква желание да я сътвориш в абсолютно същия вид и днес продължава да въодушевява мнозина. Още преди промените у нас бяхме облагодетелствани заради избора на качествени влакчета, внос от Източна Германия. Цените бяха невероятно ниски в сравнение с днешните и човек можеше спокойно да се отдаде на хобито си. Това бяха прословутите модели Piкo, продаваха се в магазините Млад техник. Сега нещата си дойдоха на мястото – купуваме моделите за толкова, колкото струват. От всички страни в бившия соцлагер Германия бе не само най-големият производител, но и най-големият консуматор на този тип хоби. Говори се, че няма как едно младо семейство да не получи сред сватбените си подаръци и влакчета като първа играчка за бъдещите им деца. Днес впечатляващото е, че ако попаднеш в село с 1000 жители, първото магазинче, което ще видиш. ще е за влакчета.“
Марио Гиргинов, председател на сдружение Клуб за железопътен моделизъм, България, изважда малки тъмносини вагончета, точно копие на немски машини от началото на ХХ век. По-късно в разговора ни той ми разказа своята мечта. Тя включва пълна възстановка на част от трасето на железницатаБалканцуг (буквално преведено, това означава "балкански влак"), която е имала амбициите да се наложи като алтернатива на закрития Ориент Експрес. Балканцуг е тръгвал от Берлин и е стигал до Турция. След Първата световна война той спира да се движи. Ето това се нарича игра, да създадеш един чуден, 160 пъти умален модел на света от онова време.
„Красотата е да наблюдаваш и най-малките детайли. Представете си това нещо - върви, тръгва и спира бавно, чуват се различни звуци и ефекти. Един локомотив или вагон е точно копие на оригинала, с тази разлика, че е смален многократно.”
Преди седмици във Велико Търново е преминала и първата годишна среща на любители на влакчетата от цялата страна. Огромното желание на клуба е да популяризира случващото се с една цел: да възпита усет за ценности и историзъм у децата.
„Хобито ни не е елитарно, въпреки че цените на влакчетата днес са високи. В клуба ни има както хора с високо обществено положение - бизнесмени, държавни служители, така и музиканти, работници и дори безработни. Най-често занимаващите се с това хоби имат силни традиции в семейството си. Дядото предава любовта към моделите на сина си, той на своето дете. Една от целите на клуба ни днес е да помогнем на прекъсналите поради липса на приемственост и на пари. А железопътният моделизъм като хоби е подвластен на желанието, а не на парите. И още нещо важно, удоволствието от хобито не е да опънеш релсите и да караш влакчето. Огромното удоволствие е да започнеш един макет от нищото. Това е първата точка от плана, не можеш да си представиш как се развива творческото мислене, въображението. Все едно да смалиш света, да вземеш някакъв детайл от него и да го изградиш.
Железопътният моделизъм развива общата култура неимоверно много. Започваш да четеш историческа литература за периодите, които те интересуват. Например какви вагони са се използвали преди Първата световна война в Западна Европа. Развива се и техническият начин на мислене. Майсторлъкът идва и от използването на всякакви подръчни материали.
Да, всяко хоби изисква екипировка, но не пречи да я купиш втора ръка. Знаем, че има хора, които с години не могат да си купят нищо, и много искаме да сме им полезни и да продължават да се занимават с железопътен моделизъм. Времето е пари само когато правиш бизнес, свободното време е удоволствие.“
Тук започва и отклонението на Марио Гиргинов от поетия курс в посока на собствената му история като моделист.
„Казах на съпругата ми, че ако първото ни дете е момче, в деня на раждането му ще му купя влакче. Така и направих. От този ден имам първото си влакче, от магазина Млад техник. Синът ми не успя да се запали, но това се случи на мен. Баща ми никога не ми беше подарявал влакче, макар че дядо ми по бащина линия е бил машинист. През 90-те разпродадох цялата си колекция, но преди три години започнах отново и няма отказване. Не запалих нито сина си, нито дъщеря си, но деветгодишната ми внучка е голям фен на влакчетата. Мечтата ми е да създам макет на старата немска железница, преминаваща през Алпите в един много труден и живописен терен.
Разбира се, около изграждането на един макет може да има семейни конфликти. Не само поради цената на моделите. Но ето го и мястото клуба ни. Там просто всеки може да покара влакчетата, без да пречи на семейството си, строейки големи макети в хола си.”
Неусетно Марио приюти разговора ни в новоизградената гара на клуба на отдадените на това хоби у нас.
„Групата, с която създадохме клуба, има дълги отношения. Традиционното ни събиране е през последната събота на месеца в някой от магазините, чийто собственик също е наш хобист. Наличието на интернет страница и форум на общността на жп моделистите на практика определи формирането на клуба. Нещата тръгнаха. Преди година официално регистрирахме сдружението. В момента клубът ни има 29 членове, само един от тях е от провинцията.
Не мога да ви опиша ентусиазма, с който участваха хората от провинцията, удоволствието от срещата, което изпитаха по време на първата ни годишна среща. Дойдоха легендарни колекционери на модели. Например един 70-годишен човек, който живее в малък град и не е преставал да строи макети в продължение на 40 години. Веднага на място се откриха няколко души от Пловдив, които решиха да си направят местен клуб. За нас в клуба е важно да успеем да убедим поне едно дете да се захване с моделизъм. Така то няма да има време, а още по-малко пари, за да си купи наркотик. Тогава ще знаят какво е Табаколок например, вие знаете ли?”
Разбира се и аз като повечето деца не зная какво е, но Марио разказва:
„Табаколок е локомотив, произведен по поръчка на нашата страна, която не успяла да го плати с пари и е трябвало да плати с тютюн. Оттук и името му. През 30-те години са създадени само шест бройки. Днес вече няма как да видим този локомотив, но една швейцарска фирма решава да изработи негов модел в малко на брой колекционерски екземпляри.”
Заговаряйки за българските железопътни постижения, включваме в разговора и един от младите и най-запалени членове на клуба – Владимир Колев. За съмишлениците си той е постигнал няколко невъзможни неща. На първо място е изградил най-големия индивидуален макет – при това в собствения си хол, и е спечелил безрезервната подкрепа и съдействие на жената до себе си.
Попадайки в смаления свят на Владимир, разбираме, че всички сгради в неговия макет са изработени на ръка. След минута вече се оказваме на гара Вакарел, която е възстановена изцяло в размер 87 пъти по-малък от действителния. Дори на задната стена на гарата невъоръженото око може да открие милиметрови некролози, паднала мазилка или графити върху стар силоз. Владимир търси и намира снимки на изоставени гари и линии. Търси историята в архивите на малките български градове, възстановява непостроени трасета и си мечтае за още по-голям макет.
„Исках да изградя българска гара и сграда. В макета са разположени модели само от българския железопътен състав. Събирам и правя само такива влакчета. Баща ми купуваше влакчета. Пораствайки, оставих влакчетата, захванах се с музика и така 11 години. Но пък се появи една особена празнота и разбрах, че е дошло време за влакчетата. (Смях.) Вече не бих се отказал от хобито си, то ме развива всестранно. Трябва да си инженер, електротехник, ландшафтен архитект, историк, художник. Второто начало си бе лично предизвикателство.
И така, поставих началото на макета през 2003 година. Работех вечер, докато бях студент и имах повече свободно време. Следващата ми идея е за пълна възстановка на гара Подуене. А в клуба имаме идея да изградим гарите на Алдомировци и Панагюрище и те ще бъдат част от общия ни клубен макет. За мен най-хубавото на клуба ни е, че се познаваме добре. Можем да обменим опит и знания, да си помагаме. И да, чувствам го като игра, но същностното е връзката с живата история. Ето това е безценно.”
Линк към статията http://www.zahorata.com/?menu=1&page=rubric&id=4&subrubric=1289 |
